Бяс при кучето

Към заболяване от Бяс са възприемчиви всички бозайници, включително човекът и птиците. Приспособимостта на причинителя към определен вид не е довела до загуба на вирулентността му към другите видове животни.

Така причинителят на "горски Бяс", разпространяван предимно от лисиците, както и причинителят на "тихия Бяс", разпространяван от прилепите в Южна Америка, и останалите биологични типове на вируса са запазили напълно вирулеитността си за човека и останалите животни.

Многобройните изследвания и наблюдения на много изследователи са показали, че в огромния списък на възприемчивите към Беса видове животни на първите места с най - висока чувствителност се нареждат невестулката и полската мишка.

След тях стоят домашната котка, заекът, рисът, мангустата и други, които  притежават също висока чувствителност, а чувствителността на кучето, човека, едрите и дребните преживни, катерицата, пора и др. се оценява като средно висока.

Установено е при това, че за заразяването на една птица са необходими десетки пъти по - голямо количество вирус, отколкото за заразяването на един бозайник.

Възрастта на животните, състоянието им на охраненост, полът и условията на отглеждане и хранене не оказват влияние на тяхната възприемчивост.

Кучето не заема първо място по отношение на броя на заболяванията между отделните видове животни, но то стои на много важно място в елизоотологията на болестта. Независимо за какъв тип епизоотия от Бяс става въпрос (горски, градски, тих или друг) поради начините за предаване на заразата на човека кучето стои в центъра на проявлението на това заболяване като зооноза.

При всички случаи на съществуване на епизоотнчни огнища на Беса в различните географски и климатични зони в дивата природа, селското стопанство или в градовете, при засягането на каквито и да било диви и домашни животни заразата стига до човека предимно чрез кучето.

Тревопасните животни трудно предават заразата, защото инфекцията се реализира преди всичко чрез ухапване, одраскване и олигавяне - действия, неприсъщи за тревопасните.

Основни източници на заразата при беса са болните животни, но много по - важни от епизоотологична гледна точка са животните през инкубационния период. Още преди появата на клиничните признаци (6 - 9 до 14 дни при кучето и до 10 дни при лисицата) все още здравите на вид животни отделят вируса чрез слюнката си.

Кръвосмучещите прилепи, които разпространяват т.нар. "тих Бяс" в Южна Америка, може да излъчват заразата над 100 дни преди болестта да се появи клинично. Епизоотиите от бяс имат определен сезонен характер. Това е свързано с размножителния период (случния период и периода на миграция на младите) при съответния вид животни. В Европа сезонността на Беса се проявява с две покачвания - през януари и февруари и през октомври - ноември.

Заразата се предава по много начини. Установени са случаи на заразяване по алиментарен, аерогенен, трансплацентарен и контактен път. Основният начин за предаването на болестта е ухапването или директното замърсяване със слюнка.

Наблюдавани са случаи на заразяване през видимо здрави кожа и мукози. При различните типове епизоотии (градски, горски и др.) различните начини за предаване на заразата може да добият различни стойности в зависимост от основния вид преносители на болестта, неговите биологични особености и начина му на живот.

Епизоотиите от горски (лисичи) Бяс в Европа започват от Полша след 1949 г. и според изследванията на някои учени се придвижват териториално с по 30 - 60 до 120 км годишно.

През 80-те години една такава епизоотия прониква и в България. Засега няма сигурни уверения за това, че тя е ликвидирана напълно, и се допуска, че е възможна появата на болестта отново.

Смъртността при заболяване от Бяс е почти 100%-ова. Случаите на оздравяване са изключителна рядкост. Заболеваемостта зависи много от количеството на вируса, пътя на проникването и внедряването му във възприемчивия организъм, от гъстотата на популациите, от видовете животни, между които се разпространява болестта, и от предприеманите противоепизоотични мерки.