Особености на глюкокортикоидите

При отделните животински видове и при отделните глюкокортикоиди и глюкокортикоидни препарати може да се наблюдават отклонения от описаните общи ефекти на глюкокортикоидите.

Някои животни (зайци, мишки, плъхове, хамстери, пиленца и до известна степен едри преживни) са много чувствителни към глюкокортикоидите и проявяват драматични промени в тимолимфатичния апарат (лимфопения, силна атрофия на тимуса, далака и лимфните възли) след сравнително краткотрайно парентерално третиране, докато почти всички останали животни притежават относителна устойчивост и посочените промени настъпват след по - продължително прилагане на високи дози глюкокортикоиди.

При кучето най - характерна и постоянна промяна в бялата кръвна картина след употребата на преднизолон е еозинопенията, а при котката след прилагането на метилпреднизолон неутрофилията и еозинопенията се наблюдават само в около 50%, а лимфопенията - в 25% от случаите (Scatt et al., 1979).

Аналогични междувидови различия се наблюдават и по отношение на имуносупресията. Продукцията на циркулиращи антитела се потиска много по - лесно при стероидчувствителните, отколкото при резистентните животни. Клетките на тимусната кора се лизират бързо при чувствителните животински видове, докато при резистентните видове настъпва слаба деструкция на тимоцитите, въпреки че функцията им е разстроена поради инхибиране на гликозното проникване и синтеза на нуклеинови киселини.

Нюанси на различия в действието на глюкокортикоидите (по сила, продължителност, желани или странични ефекти) съществуват не само в зависимост от животинския вид, но и от химичната структура на глюкокортикоидите.

Водните разтвори са често фосфатни и сукцинатни естери и са предназначени за венозно прилагане (например при шока), докато микрокристалните форми (пивалатът, изоникотинатът, ацетатът и др.) са обикновено с депо действие, продължаващо от няколко дни до няколко месеца.

В тези случаи удобството от по - рядкото инжектиране е свързано едновременно с по - продължително потискане на хипоталамо-хипофизно-надбъбречната ос и с по - голяма опасност от атрофия на надбъбречната кора.